Между различните български народни текстилни изкуства – декоративно-орнаментирани тъкани, народни шевици, губери и гладки килими, плъстените изделия образуват отделна самостоятелна група.

Запазените образци от български плъстени изделия са от XVІІ, XVІІІ, XІX и първата половина на XX век, като едни от тях се явяват музейни притежания на Рилския манастир, етнографските музеи в София и Пловдив, музеите в Копривщица, Видин, Сливен, Елхово и други, а така също известни са и голям брой частни притежания от XІX и XX век. Много от тях, особено килими, представляват уникални произведения на текстилното българско народно изкуство, не само по отношение на технологическата си специфика, по състава на орнаментите и монументалните им композиции, но и поради големите им размери – 4 метра дължина на 3,5 метра ширина и достигащи до 20 и повече килограма тежина.

Българската народна терминология за плъстените изделия е специализирана в зависимост от вида на изделието. Най-често плъстите биват наричани „старобино нящо”, но названието плъст в народните диалекти е засвидетелствувано като „плъст”, „плъстина”, „плас” и др. Най-ранното писмено сведение в старобългарските писмени паметници се отнася към Х – ХІ век. Според вида на плъстените изделия, в миналото широко място е заемала плъстта за езда на коне без седло, известна като „тегалтия”, „телтия”, „стеле” и др. Те били едноцветни – бели, жълти и сиви, но често пъти и както показват някои изображения в икони от ХVІІІ и ХІХ век, богато орнаментирани. Най-ранно засвидетелсвувано конско стеле се вижда върху една каменна гравюра от ІХ век от Преслав, изобразяваща яздещ конник със знаме в ръка.

Твърде оскъдни са данните за плъстени шапки у българите. Само в Родопите в по- далечното минало, края на ХІХ и началото на ХХ век, все още „валяли” т. нар. ”кюляфи” – по форма на пресечен конус от едноцветна сиво-кафява вълна и без перифения. Технологията на тези плъстени произведения остава все още недобре проучена.

Цялата статия вижте тук

Автор: Райко Сефтерски