Домът като Обиталище на Семейството
Килимът служи за украса на дома. Заедно със завивките, пердетата и обзавеждането формира вътрешното пространство (вътрешната среда). За нас като нация е характерна приказката “Моят дом – моята крепост”. Важно е да сме обградени от топлина, уют и атмосфера когато влизаме в нашето вътрешно пространство. Обикновено човек оставя обувките си навън, дава “гръб” на всичко, което носи “отвън” и се “преселва” в своето вътрешно пространство. Какво има в старите български къщи? Обикновено хората притежават най-необходимото (разбирай най-важното) – легло, маса, столове, скрин и др. Пестеливото обкръжение от предмети не служи само на целта да бъдат похарчени по-малко средства за жизнената ни среда. Тук ние настаняваме нашия вътрешен Аз в микрокосмоса на дома ни – част от Глобалния Дом. Всеки човек се прибира, за да намери покой, топлина, спокойствие, сигурност, ред и не на последно място усамотение от страстите на делника. Тази редност на българина е своеобразно отделяне от външното, чуждото, враждебното и пребиваване във вътрешното, своето, семейното обкръжение. В дома търсим подслон за нашето тяло, душа и ум в едно цялостно преживяване. Българинът пресъздава макросвета чрез своят микрокосмос – неговия дом. Българската къща от Възраждането има стая (одая) с огнище и друга стая, в която семейството се събира вечер, за да общува и след това да пренощува. Украсите са малко и то не винаги поради липса на средства. Днес претрупаните ни с предмети домове не винаги предразполагат да общуваме с тези около нас. Материалите, от които се правят мебелите, завивките, килимите са естествени – дърво, лен, вълна, памук. Естествените прежди съдържат в себе си цвят, мирис на нещо от нашето домакинство – изпредено, изтъкано, ушито от Стопанката на Дома. Материалите, с които се изгражда къщата са дърво, камък, в по-ново време тухли. Дом не се гради бързо. Оставя се поне на едно поколението след теб самия. Набързо построеното няма нищо общо с качеството, което се търси. Строейки нова къща българинът трупа спомени, съпреживява градежа стена по стена, етаж по етаж до самия край на изграждане, устройването на дома и населяването с неговите обитатели. Моите спомени са, че в дядовата къща се събирахме четири поколения – помня и прабаба ми Невена. Времената се менят, традициите са забравят и идват нови поколения българи, за да ги преоткрият и да ги оживотворят. Във възрожденските къщи има прекрасни дърворезби на тавана – символизират слънцето и ги наричат небе. Надникнем ли в къща в Трявна, Жеравна, Копривщица и др. ще намерим съхранени от тези великолепни образци. Слънцето е знак за горницата на дома. То е небесното измерение, което се населява с присъствието на птици и невидими, духовни Сили и Същества. По сходен начин откриваме същото подобие на битието на българина по земята, където той стъпва на килими и черги, измайсторени от сръчните ръце на стопанката на дома. Едно от най-важните неща, което съпътства пътят на младото момиче е изработването на неговия чеиз. По времето на своето моминство тя събира, шие, тъче, бродира. Всяка вещ, която ще пренесе в своята нова къща носи заряд на Любов и Очакване на “световното (вселенско) събитие” – превръщаните й от мома в омъжена жена. Всяко младо момиче си “закодира” знаци за Обич, за Разбирателство в семейството, за Плодородие (за бъдещо жизнено потомство или поколение).

Цялата статия вижте тук

Автор: Български фолклор